[РП] Замъкът с огледалата

Мислех си, че първият ни роуплей трябва да е подобаващ Ето и за какво става въпрос в зловещата ни историйка ^^
Петима тийнеджъри, които току-що навършили пълнолетие купуват собствено имение в Югоизточна Англия. Икономът,който са наели за да им помага в техния нов дом се оказва съмнителен човек с тъмно минало. Макар не пълна, животът на тинейджърите изглежда като чудесна семейна идилия, но истината далеч не е таква. Икономът им: Г-н Чарлс разказва на новодошлите легендата на имението им. В нея става въпрос за предишните собственици на къщата и какви са били те всъшност. Икономът предупреждава тийнеджърите за витаещите в новата им собственост мъртви същества - призраци, търсещи отмащение за смъртта си. Никой обаче не вярва в историята на съмнителния иконом и всички се радват на новата си придобивка. Дали щастието ще бди над тях вечно? Как ще завърши историята им? Всичко започва от тук... краят зависи от вас ...

Начало

Майк се взираше през прашния прозорец, докато колата подскачаше по тясното шосе завой след завой. В далечината се мержелееха полегати червеникави хълмове. Небето над тях бе яркожълто.
Ниски дебели дървета обточваха пътя като колове на ограда. Намираха се в някаква пустош. Вече близо час не се забелязваше никакво имение.
-Братлее, стигнахме ли вече?! - Попита Майкъл, който се беше свил на задната седалка, защото бяха прекалено много хора в тази мъничка кола.
-Търпение! - Извика Дакота с пискливия си глас, която също се беше сгъчкала отзад ядосана.
Когато колата минаваше през бабуна, всички подскачаха на местата си, смееха се и викаха. Сам, който караше колата измърморваше по нещо от време на време. Той беше от типа хора, които все си намираха за какво да се ядосват.
Отпред на седалките седяха Сам и Марибел, които бяха най-големите от групичката. Задните места бяха заели Майкъл най-отляво, до него седеше Дакота, после Ейми. Ейми беше най-мъчалива от всички. През целия път не беше казала нито думичка. Когато другите се шегуваха, тя се свиваше на мястото си и се правеше, че спи. Явно не беше от най-приказливите.
-Пчелаааааа, помогнете, пчелаа! - изпищя Дакота, след като започна да се мята отзад, където и без това си нямаше място за никой.
-Какво става за бога, какво има?! - паникьоса се Сам, който без да иска завъртя кормилото на колата и тя излезе от пътя.
- Помоооооооооооощ! - започнаха да крещят всички в един глас. - Сам, какво правиш ?!
- Не мога да спра! Спирачката заяде!
- Всички сме загубени! - успя да каже Майк в захласа си.
Внезапно колата спря след силен удар.
- Какво стана, живи ли сме? - Промърмори Майкъл, който се беше озовал на предната седалка върху Марибел.
- Махни се от мен, глупчо! Естествено, че сме живи, не виждаш ли?! - Скара му се тя.
- Оооо не, спукали сме гума, какво ще правим сега? - Измрънка Сам, който внезапно се беше озовал извън колата.
- Ехааа, погледнете там! - Въздъхна Майк, поглеждайки пред себе си.
- Това е... нашето имение? - Учуди се Марибел.
- Невъзможно! - Внезапно всички се озоваха с увиснала до земята уста.
- Ето че е възможно, изглежда имаме голям късмет! - Зарадва се Сам. Най-сетне добра новина. - Хайде, да тръгваме. Чарлс ни чака и може би ще ни помогне да оправим колата.
Всички се повлякоха като чували по пътя. Доста се бяха изморили от дългото пътуване. Ето че още на вратата ги чакаше Чарлс, усмихнат до уши.

Г-н Чарлс беше човек, верен на точността, а тийнейджърите закъсняха заради пътното произшествие. Въпреки това, възрастният иконом се усмихна, в опита си да създаде добро впечатление у новите си господари, надявайки се злокобните легенди обърнати срещу него и имението му да не размътят мозъците на децата.
Сам и останалите от групата оставиха тяхната кола на метри от новия им дом. Запътили се към нея, те нарамиха куфърите си и възхитени се отправиха към икономът, който щеше да им помага в бъдещите няколко месеца, за да свикнат с обстановката.
Тийнейджърите вървяха през уханна алея заобиколена от много дървета и цветя, придаващи цвят и още по–голям блясък на имение Волтера.
- Всичко е превъзходно … едва ли бихме си мечтали за нещо по–ефирно от това. Вероятно вътре е още по-необикновенно. Едва ли ще се справим сам–сами и честно казано се възхищавам на г-н Чарлс, който се е грижил за къщата толкова време и въпреки всичко е непокътната, а още по–интересно ми е …
- Млъквай, Майкъл! – изсъска Марибел, чиято глава вече беше надута от непрестанното бърборене на приятелят й, който явно беше най–заинтригуван от всички останали. – Опитай се да държиш устата си затворена за малко и помогни с багажа. И без друго всичко е някак си странно като за начало – не усложнявай нещата допълнително.
Марибел хвърли два куфара срещу Майк, след което, награбила още багаж се отправи към имението, опитвайки се да поттисне чувството си, че макар обграждащото ги великолепие нещо сред приказната картинка не е наред. Сам беше единственият, който забеляза несигурността, изписана на лицето на Марибел, която въпреки всичко сновеше напред.
- Какви са подозренията ти този път? – попита Сам, когато настигна приятелката си и застана до нея, за да научи причината за киселата й физиономия.
- Нищо конкретно – извърна глава Бел и продължи по пътя си, влачейки куфърите след себе си. – Просто не се сещам кога за последно късметът ни се е усмихвал, а това тук пред нас е още по–странно.
- Птичката на късмета кацва веднъж на рамото – нека не я изпускаме този път. – смигна Сам и се върна назад към колата за още багаж.
След няколко неусетни минути групата се изправи пред вратата на имение Волтера. Г-н Чарлс пое куфърите им и ги поведе в къщата все още широко усмихнат.
- Добре дошли в имение Волтера! Надявам се скромната ми градина да ви се е харесала. Сега моля последвайте ме до стаите си на горния етаж. – изжестикулира Чарлс с особен диалекти настани новите собственици в гостната докато разположи багажа им.
- Това е просто невероятно! – радваше се Ейми, първото проронено изречение от началото на пътуването до сега.
- Наистина прекрасен дом – установи Дакота.Само Марибел мълчеше и наблюдаваше подозрително всеки предмет в къщата.По едно време тя стана от удобното канапе, в което доскоро се бе настанила и реши да поогледа наоколо.Искаше да се увери, че всяко нещо се нуждае от шанс, защо не и тази нова къща!?
Бел стоеше близо до един сервиз, на пръв поглед съвсем обикновен, и едва го докосна с фините си пръсти.
- Бъдете внимателна с тези,г-жице Грийн.Този сервиз е изключително ценен.Бих казал дори безценен.Тук е от отличително дълго време и не бих искал нещо да му се случи, тъй като за мен е ценен. – Чарлс се бе появил точно зад Марибел, която все още недоумяваше от къде икономът е научил фамилията й.
- Ъм … извинете ме – промърмори чернокосото момиче и се отдръпна от витрината.В този момент любопитният й поглед съзря нещо по – голямо.Предмет, присъстващ във всяка една от стаите сред имението – голямо, бляскаво огледало, будещо интереса на всеки благодарение на необикновения си старинен облик.Този път Бел не понечи да го докосне, защото знаеше, че Чарлс е точно зад нея.
- А с това трябва да сте дори по – внимателна. – простичко се усмихна Чарлс, веднага щом момичето се обърна. – Ако повредите сервиза ми, бихте наранили мен, но ако не бъдете също толкова предпазлива с огледалото ще нараните единствено и само себе си.
След думите на г-н Чарлс, Марибел седна на старото си място и цял ден не изпускаше от поглед подозрителния иконом.

След като прекараха един чудесен следобед,наслаждавайки се на прекрасната природа,която ги заобикаляше,всичките се върнаха във новия си дом изтощени.Нещо странно ставаше с Ейми,тя беше казала само 1 изречение през целия ден.Това тревожеше другите,защото обикновено не може да й се затвори устата.Тя седеше на една пейка и слушаше музика.Сам седна до нея.В същия момент тя свали слушалките си.
-Хей,Ем,какво става с теб днес?!Да не би да си се наплашила от нещо?-пошегува се той.
-Не,Сам,не съм.-отговори троснато тя.-Ти най-добре знаеш,че не се плаша от нищо.
-Хаха-изсмя се той.-Добре де,Ем.Не се ядосвай.
-Остави ме,Сам.И без това винаги ми скапваш настроението.-отговори тя на смеха му.
Без да каже и думичка,той стана и я остави сама.Русокосото момиче обърна поглед след него,но не го повика отново.

Дакота и Майк стояха и гледаха залеза.Това беше първият им ден тук.Първият им залез.Ужасно красив бе той.Слънцето се сбогуваше със небето над Югоизточна Англия и за сбогом пръскаше игриво лъчите си по облаците,които от време на време го закриваха.Гледката беше невероятна.Преплитаха се толкова много цветове.
Майк видя брат си и се провикна:
-Сам,Сам!Виж залеза.
Сам изгледа брад си странно и даже не се обърна да види красивото произвединие на природата.
Докато Марибел следеше всяка стъпка на иконома,край нея профуча Сам като буреносен облак.След миг се обърна и видя,че Чарлс не стоеше на предишноте си място,нещо още по странно-той даже не беше в стаята.
Сам беше наистина ядосан от разговора с Ейми.Качи се в стаята си,затвори плътно вратата,седна на леглото и се загледа във огледалото,което бе поставено точно срещу него.Първоначално не му направи впечатление,но в последствие-нещаата се промениха.Стана от мястото си и се приближи до огледалото.”Та то изглеждаше така обикновено,какво му е толкова мистериозното?!?” запита се Сам.Докосна го въпреки,че не трябваше.Не усети нищо,нито вибрация,нито звук.Изведнъж чу гласът на иконома зад гърба си:
-Какво си мислиш,че правиш?Нали ви казах,че не трябва да пипате тези огледала,за ваше добро е!
-Добре,няма да се повтори,успокой се-увери го Сам.
-Да се надяваме.Ще те наблюдавам, не само теб,но и другите ти приятели.
В същия момент Майк се появи на вратата.
-Какво става?-попита той.
-Не знам,има нещо странно в това имение-каза Сам,след като Чарлс излезе от стаята.-Нямам му доверие на този. И за какво са всичките тези огледала?Не вярвам на нито една легенда,която съм чувал за това място.
-Аз пък вярвам-троснато каза Майкъл.
После се обърна и излезе от стаята на брат си.Сам отново седна на леглото. Беше вече спокоен,но и объркан.
Чарлс слезе по стълбите,където срещна Марибел отново.Тя го изгледа странно,сякаш погледа й казваше „Къде беше до сега и как така мигновено изчезна от погледа ми?”.Но преди тя да заговори,иконома я прекъсна:
-След 30 минути ще сервирам вечерята,така че,моля,кажи на приятелите си.
-Добре-отговори тя.
Но така й не получи отговора на въпроса си,може би защото не го беша задала на глас.

Марибел наблюдаваше г-н Чарлс,който вървеше към кухнята с дълги,елегантни крачки,подчертаващи финото му тяло,докато не изчезна изцяло от погледа на младото момиче.Бел,все още замаяна от случващото се,тръгна нагоре по стълбите,за да извика Майкъл за предстоящата вечеря,която очевидно означаваше много за иконома.Тийнейджърката изкачваше стълбите през една като обмисляше в какво са се забъркали този път.Опита да се отърси от мислите,които нахлуваха в главата й,искаше да знае,че всичко е наред и не е нужно да се притеснява.Затвори очи за няколко секунди и се отправи към стаята,в която се намираше Майкъл сега.Почука на вратата,макар тя да беше отворена и чак когато бе забелязана влезе вътре.Приятелят й беше седнал в края на леглото и явно той също обмисляше нещо.
- Г-н Чарлс обяви,че вечерята ще е готова след минути.Защо не си долу,при другите,а се цупиш сам тук!? – облегна се Марибел на рамката на вратата,а по лицето и бе изписана усмивка.
- Просто искам да знам повече за имението. – изправи се Майкъл с решително изражение,което Бел явно намери за смешно и се изкикоти тихо,за да не бъде чута.
- Почакай – момичето искаше да звучи сериозно – наистина ли вярваш на историите,които се носят из цялото градче? Може би са достоверни,но не чак толкова – бъди реалист.Всичко това не може да е истина.
- А огледалата – предмет присъстващ в абсолютно всяка стая из имение Волтера.Чувала си поверията спрямо огледалата и те рядко носят късмет.
Марибел също седна на леглото и сложи ръката си на нощното шкафче,което беше едно от старинните предмети в къщата,които бяха изключително луксозни,и подпря глава на нея,извъртайки очи към тавана – поведението на Майкъл не беше достойно за възрастен човек.
- Знаеш,че предишното семейство са имали много пари,а най – вероятно децата са били доста претенциозни – ето ти обяснението за масовото разпространение на огледала.Сега ще слезеш ли с мен в кухнята!? – Марибел говореше бавно,за да може Майкъл да се успокои и обмисляйки изреченията й да се съгласи с нея.Той въздъхна примирен и реши,че може би Бел бе права.След това двамата се запътиха обратно към стълбището,където вече чакаха другите.
Положението там също не беше особено добро – Сам още сновеше насам – натам,заради краткия разговор с Ейми,тя пък,свела глава надолу,също изглеждаше угрижена,а Дакота беше единствената спокойна сред групата,която хвърляше пренебрежителни погледи към останалите и дори особеното им държание я държеше бодра и изглежда дори се забавляваше.
Изведнъж една крайна стая в близост до коридора,водещ към гостната,където тийнейджърите стояха преди час се отвори и всички стреснати мигом извърнаха глави,но за всеобщо облекчение видяха фигурата на Чарлс – икономът,който ги подкани да се приближат с думите „Вечерята е сервирана!”.
Началото на вечерта и по време на вечерята обстановката се облекчи,а атмосферата стана далеч по приятна от преди.Всички бяха прекалено гладни,за да се тревожат за каквото и да било.Дори Сам изглеждаше по – щастлив,усмивката отново се върна на лицето му,а очите му присвяткваха дяволито.Всичко изглеждаше перфектно,но Майкъл изведнъж се сепна,остави всичко обратно на масата и с поглед потърси Чарлс.И той беше там – до вратата – грижеше се вечерята да протече възможно най – добре както и за удобството на групата.Майк вече се бе нахранил и незабележимо напусна масата,за да се изправи до икономът и да попита :
- Чарлс,може ли та попитам нещо,значимо за мен?
- Разбира се,задайте въпроса си,сър! – отвърна спокойно той като не изпускаше нито веднъж маниерите си.
- Вярно ли е? – простичко попита Майк,ала въпросът му далеч не бе толкова безобиден.
Чарлс се стъписа първоначално,но бързо се окопити и отговори на въпроса с въпрос,опитвайки се да звучи спокоен.
- Всичко … ти знаеш за какво говоря … огледалата,цялата тази тайнственост … искам да знам истината – верни ли са легендите за имение Волтера?
Внезапно зад гърба на Майк се бяха появили останалите и икономът обръщайки се отново към русокосото момче прошепна в ухото му,така,че само той да чуе думите му : „За всяко нещо има подходящ момент,а това определено не е моментът,когато трябва да отговоря на въпроса Ви,сър!Всичко по реда си!”.

Майк остана стаписан на вратата,където се проведе разговора му със иконома.Не можеше да си обясни ставащото,но за едно беше сигурен-във всичките тези легенди има капка истина.Бел постави ръка на рамото му и прекъсна за пореден път размишленията му:
-Майк,спри да се тревожиш.Няма нищо такова.Това е просто един слух,мит.А знаеш колко истина има във митовете нали така?!
-За вас може да не е странно,но за мене е-каза той,обръщайки се към всичките си приятели.-Нещо не е както трябва и аз ще разбера какво има.
-Добре,какво е твоето обяснение,защото аз определено не мога да разбира защо са толкова ценни огледалата-попита Сам.-Е в крайна сметка се радвам,че веднъж сме на едно мнение,братле.
-Хора,не мисля,че е уместно да водим този разговор точно тук-каза Дакота,посочвайки вратата,през която излезе преди минути Чарлс.-Нека отидем във библиотеката,какво ще кажете?
-Добра идея,Д-каза Майк.-Само ще отида да кажа на Чарлс да не ни притеснява докато говорим.
Всичките останали се запътиха към библиотеката,която беше на 2рия етаж.Сам издърпа Ейми до него и й направи знак да изчака докато останат сами.
-Ем,не ти ли звучи страховито всичко това?-загадълчо попита Сам.
-Сам,не ми е до това в момента.-тросна се тя.
-А до какво ти е?-попита той.-Защо ме отбягаваш в последните дни?!Какво ти става,това не си ти!Искам отговори.
В същия момент се чу странен писък откъм стълбището.И двамата хукнаха натам.Когата бяха в огромното антре,където се намираше стълбището видяха,че Белс е паднала по стъпалата.Дакота й помагаше да стане на крака.
-Какво стана,Бел?-попита Ейми стреснато.-Добре ли си?
-Мисля,че съм добре.Точно се качвах и сякаш нещо ме дръпна за крака.-отвърна Марибел.
-Да, захапал те е вълк-каза иронично Сам.-Бел,не че нещо,ама май полудаваш.
-Сам,престани!-изкрещя Дакота.