Славянска Митология

Вампир

"В необятния мрачен свят на призраци и демони няма друга фигура, която да внушава толкова ужас и ненавист, и същевременно да е окичена с такова страховито обаяние като вампира. Сам по себе си той не е нито призрак, нито демон, но въпреки това използва тъмните сили и притежава загадъчните и ужасяващи качества и на двете.” - Откъс от Вампири от А до Я


Митичните вампири визират представата за нечисти мъртъвци, които се превръщат в демонични същества поради нарушение на етносоциалните норми приживе или поради нарушение на установени от обичайното право норми и забрани в погребалните ритуали. Практически всякакви грешници или невинни хора, към които е извършен грях, стават потенциални вампири, които след смъртта си, ако не бъдат взети предохранителни мерки, претърпяват демонична метаморфоза. Съгласно славянските вярвания, когато умрелите не бъдат оплакани и погребани според традицията, или са умрели по непристоен, неестествен начин, или приживе са извършили много грехове или са се занимавали с чародейство (черна магия), боговете не ги допускат в света на мъртвите, където да намерят покой. Душите им остават в света на живите, където блуждаят и страдат, и се превръщат в зли духове.
Тези зли духове можели да се връщат обратно в мъртвите си тела, или да се вселяват в чужди трупове и да ги вдигат от гроба, превръщайки се по този начин във вампири. Труповете им посинявали и се подували, но запазвали телесната си цялост, без да се разлагат дълго след смъртта. Те излизали нощем да тормозят хората, да заплитат косите им (което обърква мислите и намаля силата на човека), да пият кръвта им, да ги душат насън, да омесват храната им с изпражнения, да им носят кошмари, да им вредят по всякакъв друг начин и дори да носят смърт.
Вампирът като човешки демон на оживял мъртвец, който нощем смуче кръв, запазва ликантропния си първообраз в Източна Европа и развива прилепоморфния си вид в Западна Европа и особено в Америка, където все още се среща този уникален представител на летящите бозайници - прилепът-вампир. Специализацията на този хищник в храненето с животинска и човешка кръв го превръща в подходящ прототип на човека-вамп, чиято демонична злост също се съсредоточава в яростно поглъщане на кръв. Митичните вампири нощем се надигат от приюта на ковчезите си и тръгват към отпадналото в сън човечество, за да изпият кръвта и погубят жизнеността му. В тази сатанинска страст ортодоксалното християнство разчита дяволски замисъл, който цели да разстрои космическия проект на Бога. Вампирите смучат кръвта като земно вместилище на душата, с което трябва да бъде подронена целостта на божествения дух и пълнокръвието на космическия океан. Вместо към виното като към божия кръв, което носи културен и креативен смисъл, вампирите се ориентират към човешката кръв като към вино, която пряко трансцендира същността на Бога. Така тяхното зверско покушение се оказва адресирано не само към човешките същества, но и към божествената субстанция и се проявява не само като морална, но и като религиозна перверзия, разгавряща се с ценността на човешкия живот и със стойностите на християнските символи. Следователно подобна митологема, каквато представлява вампирическото поверие, може да бъде отхранена само в контекста на християнската култура, чийто патримониум се явява европейският континент и по-специално неговата източна периферия на Балканския полуостров.

Семейни вярвания

Съгласно тези вярвания, някои вампири се връщат при семействата си и се опитват да възстановят стария си начин на живот, така сякаш не са умирали. Широко е разпространена легендата за вампира, който се върнал от гроба при жена си и дори се сношавал с нея. От такава връзка се ражда дете, което приживе нощем се превръща във вампир и може да вижда, открива и разпознава другите вампири, като ги гони и убива. Други вампири се превръщат денем в животни — най-често кучета, вълци, котки, кукумявки и черни петли. Според друга легенда, така една жена без да знае се омъжила за вампир, след което черно куче всеки ден я гонело, ръфало и разкъсвало полата й. Когато една вечер тя казала за това на мъжа си, той се ухилил и тя видяла парцалчета между зъбите му. Усъмнила се, намерила сребърна игла, мушнала го в корема и той се пръснал, оплисквайки всичко в кръв. Вярвало се още, че ако вампир се ожени за жена и тя го обича три години, той става отново обикновен жив човек.
Както по всичко личи, вампирите са славянско „откритие“. Те са характерна и общо разпространена черта на древнославянските суеверия.

Упирите

Упир е един от най-древните духове в славянската митология. Първоначално славяните вярвали в съществуването единствено на две свръхестествени сили, които управлявали света — благотворните Берегини и злотворния Упир. Упирът бил символ на изначалното зло, по много неща напомнящ християнския Сатаната. Той стоял в основата на всяка несполука и всяко нещастие, властвал над земята през тъмната част от годината — зимата и постоянно се борел с Берегините за надмощие. На по-късен етап славянската религия се развила, появили се антропоморфни божества и Упирът загубил някогашната си водеща роля, но завинаги останал важна част от славянската митология. Превърнал се в безсмъртен зъл дух — кръвопиец, наричан вампир.

Етимологични данни

Съвременната дума „вампир“ произлиза от старославянската форма онпър, с характерното за старобългарския добавяне на звук „в“ пред голяма носова гласна (он), както свидетелства и традиционната българска форма въпир. (други наименования: онпьр, вопир, въпир, upir, upierz)
Тук обаче трябва да се отбележи, че в славянските езици думите за неговото обозначаване са много повече — в Европа в понятието vampire влиза почти всеки оживяващ мъртвец. Там не се разделят понятията вампир и упър (рус., пол. и укр. упырь), което съществува при славяните и ще го използваме често, за да отделяме оживелия мъртвец от фолклора от аристократичното чудовище в плащ с висока яка — онзи образ, който си представяме, като чуем думата „вампир“.
Но освен бледото лице, маниерите и зъбите, има нещо друго — определението трябва да е относително научно. Вампирът може да се разглежда като съвкупност от следните признаци. Съществуват множество „чудовища, пиещи кръв“ и множество „похитители на жизнена енергия“ — изследвания от нас образ на вампира лежи на пресечната точка на няколко множества и представлява човек, който после смъртта или някаква странна трансформация не прекъсва съществуването си, а продължава да „живее“, хранейки се със жизнената енергия на околните, предимно под формата на кръв.
Естествено, дори това определение е относително и условно, тъй като в последно време образът на вампира донякъде е излязъл от тези рамки — представата за вампирите като друга раса, или вариантът за вампир, който не се храни с кръв. Но тези нововъведения все пак имат за отправна точка вече сформирания образ и затова се явяват не изключения, а допълнения към него.
Сега малко за произхода на термините: Упър или Вупир е ливонска дума, разпространена във Великото Литовско Княжество. Първата поява на тази дума се среща през 1047 и се отнася до един руски княз, наречен „Upir Lichy“, или „Зъл упир“. Вероятно тази дума означава фолклорен вариант на чудовище, което се явява пра-прототип на класическия вампир.
Думата „вампир“ е унгарска, но със западно славянски или цигански произход и се е разпространила в Европа чрез преводите на немските записи за случаите на вампирски истерии. Първото използване на тази дума в английския език се отнася към 1732, когато в статия в едно списание, посветена на финансовите въпроси алчните длъжностни лица били наречени „политически вампири“, стремящи се със своята данъчна политика да пресушат обществените доходи. С две думи — кръвопийци на обществото.
Френското носферату, втори по разпространение термин за обозначаване на вампир, се възприема като „по-висш стил“ и се смята за произлязъл от гръцкото nosophoros (носещ чумата). Представата за това, че то е свързано с латинската дума „немъртъв“ е неправилна, латинското фералис означава погребан или погубен и съчетанието на тази дума с отрицателна частица не дава нужния смисъл.
Исторически погледнато, представата за вампири първоначално циркулира в ограничената зона между славяните на Източна Европа (особено сред българи и сърби, поляци и чехи, украинци и белоруси) и съседните им народи (предимно унгарци и румънци, гърци и албанци) до времето, когато отслабва османската империя в източната част на стария континент и след 1730 г. се освобождават първите сръбски и австрийски територии. Тогава настъпва осезателно раздвижване на популациите в европейското землище и не без посредничеството на циганските племена започва вълнуващата одисея на вампиризма в цяла Европа и света. Скритите демони от поверията на потиснатите християнски народи в европейския Изток плъзват на Запад, заселвайки незаетите места във фолклорните сказания на гали, келти и готи и оживявайки в романтическата литература на западноевропейски писатели като Гьоте, Колридж, Теофил Готие, Александър Дюма и много други. Вампирическата истерия, обхванала Западна Европа през 18в., накрая кулминира в бестселъра на Брам Стокър “Дракула” от 1897 г. и в знаменития филм на Тод Браунинг “Дракула” от 1931 г., които предлагат занапред архетипните фигури на човека-вамп в черно-белите продукции на европейското кино и цветните филми на холивудската фабрика за илюзии.
В митологията и окултизма понятието вампиризъм се разбира като безсмъртие чрез кражба на човешки живот, а в кармическата медицина “енергийни вампири” се наричат тези хора, които съзнателно отнемат жизнените сили на жертвите си, станали техни донори.

Върколак


Върколак (още вълколак, влакодлак, вуколак) в славянската митология е зъл възкръснал мъртвец или човек, обладан от зли духове, който при пълнолуние се превръща във вълк и яде трупове.
Върколаците живеят в изоставени воденици, ханове, плевници и край кръстопътища, далеч от села и градове. Който мине покрай обиталищата им, те го нападат, удушават, изпиват му кръвта или направо го изяждат. Върколаците могат да примамят и прелъстят жени, да встъпят в полово сношение с тях, в резултат на което се раждат деца, които нямат хрущял на носа, виждат злите духове и имат свръхестествени способности. Сред българите и сърбите се вярвало, че върколаците предизвикват слънчеви и лунни затъмнения, отхапвайки част от небесното светило.
Върколакът се появява в славянската митология някъде към 14век., когато цяла Европа е обладана от появата на митологични чудовища. Върколакът представлява човек обладан от зли духови, които при пълнолуние се превръщат във вълкочовек. Ако човек разяри Лесник, той може да го превърне във върколак. Друг начин, широко разпространен за превръщането на човек във вълк, е ако бъде дран от вампир - ако не умре на следващото пълнолуние, той се превръща във вълк.

Етимология на името:

Думата vrykolakas има славянски произход, като има различни форми: върколак (varkolak), вълколак (valkolak)(например в България), вукодлак (vukodlak) (например в Сърбия), и др. Терминът произлиза от думата „вълк” / „вук” и думата „длака”, която означава „козина”. Първоначално означавала върколак (и все още в съвременната литературата на славянските народи има такова значение и подобно значение в румънската литература). Въпреки това същата дума е била използвана и вместо "vampire" във фолклора на западна Сърбия, Босна и Херцеговина, Монтенегро, Хърватско и Далмация, докато думата „вампир” е по-разпространена в източна Сърбия и в България. Очевидно двете представи се бъркат, тъй като в България фолклорът представя върколаците като подвид на вампирите, и дори не приличат на вълци.
Суеверието за върколаците същестува още и сред гърците под името вриколакас и сред румънците, при които думата звучи като pricolic (приколик)
Гърците са вярвали, че човек може да се превърне във върколак (vrykolakas) след смъртта си, ако е водил светотатствен живот, бил е погребан в неосветена земя или е ял от месото на агне, което е било ранено от вълк или от върколак. Някои хора дори вярвали, че самият върколак може да се превърне в могъщ вампир след като е бил убит, но да запази своите издължени кучешки зъби, космати лапи и ако преди това е притежавал - дори светещи очи.
В балканския фолклор телата на върколаците притежават същите отличителни черти като тези на вампирите: те не се разлагат, вместо това миришат, имат блед цвят на лицето. Поведението на върколаците е почти винаги насочено към причиняването на вреди, вариращи от безобидното напускане на гробовете им и мотаенето наоколо до причинаването на епидемии. Наред с други действия, се е вярвало, че съществото е обикаляло и чукало по вратите на хората. Ако никой не отговори, тогава върколакът ще си замине и няма да причини вреда, но ако се случи някой да отговори на почукването, тогава този някой ще умре в рамките на следващите няколко дена и ще се превърне във върколак. Поради това вярване, има едно суеверие, което гласи, че вратата не трябва да се отваря преди второто почукване. Според легендите върколакът също може да задуши спящите, като седне върху тях – точно както правят вампирите в българския фолклор.
Оставен сам, върколакът става все по-силен и по-силен. Затова легендите гласят, че тялото на върколака трябва да бъде унищожено. Според някои вярвания това може да бъде направено само в Събота, защото това е единственият ден, когато върколакът почива в своя гроб (българските легенди казват същото и за вампирите). Унищожаването на върколака може да стане по няколко начина, най-типичните от които са чрез баене, обезглавяване, разкъсване на парчета, а особено кремиране на телата, които се предполага, че са на върколаци, за да може те да бъдат освободени от смъртта, живееща в тях.